home Култура, Любопитно СВАТБАТА НА НАЙ-ДОБРИЯ МИ ПРИЯТЕЛ

СВАТБАТА НА НАЙ-ДОБРИЯ МИ ПРИЯТЕЛ

Българинът Георги Балинов от Bank of America Merrill Lynch и американецът Брадфорд Шелхамър, съосновател на Fab.com, станаха законни съпрузи в Ню Йорк в края на март. Новината научихме от “Ню Йорк Таймс”. Михаил Вучков беше техен гост на церемонията и за наша радост прие да разкаже за възможната любов на двама красиви и богати мъже в Америка, за тъжните разлики с България и за елегантното парти в The Russian Tearoom с участието на Erasure и Били Рей Мартин.

Георги Балинов (30 г.) е един от онези най-близки хора, за които често казваме, че се броят на пръстите на едната ни ръка. В момента Георги е вицепрезидент на инвестиционния отдел на една от най-големите финансови институции в света – Bank of America Merrill Lynch. За мен той е човекът, който повлия най-много за решението ми да напусна удобния си стол на програмен директор на несъществуващата вече музикална телевизия ММ, да разруша уюта на сигурността и спокойствието, да избера вълнуващото непознато и да завърша магистратура в областта на медийните науки в The New School University New York. Не на последно място, той е единственият човек, на когото съм чупил ръка по-време на игра на канадска борба.

Брадфорд Шелхамър (36 г.) е сред 100-те най-креативни бизнесмени на планетата за 2012 г. според класацията на американското списание Fast Company. Той е съосновател и главен творчески директор на Fab.com, най-бързо развиващият се уебсайт за електронна търговия в света. Понастоящем Fab.com има над 10 милиона потребители, а от създаването си през юни 2011 г. до днес е продал 4.3 милиона продукта, или 5.4 продукта в минута.

© Paul Specht /Asia Kepka
© Paul Specht /Asia Kepka

За мен Брадфорд е току-що започната книга, която е успяла да грабне интереса ми още с първия абзац.Запознанството ми с него бе сюрреалистично. През 2010 г. Георги беше поканил Брадфорд в България, за да го запознае със семейството си и страната. В края на престоя им в България, на връщане от Варна, имаха няколко свободни часа в София, през които успях да се видя с Георги и да се запозная с неговия партньор.

Както повелява българското гостоприемство, настоях да ги посрещна на летището. Естествено за мен беше да закъснея и на бегом нахълтах в залата на стария терминал. Там сред красивите поне за мен социалистически стенописи и мозайки, застанал с гръб към входа, стоеше един човек, облегнат на разтегателната дръжка на ръчния си куфар, облечен с черен суичър, чиято качулка покриваше главата му, а от гърба израстваха две крила. Този “ангел” се беше втренчил в таблото, сякаш дошъл от друго пространство и друго време. Веднага разбрах, че това е Брадфорд (а суичъра на Джерeми Скот за “Адидас” си купих и аз по-късно същия ден). Това беше първата ми и последна обща среща с двамата до деня преди сватбата.

Когато Георги ми се обади в началото на тази година, за да ме попита за точния ми адрес, веднага си помислих, че най-вероятно ще ми изпрати покана за сватба. След връзка, продължила пет години, и след наскоро промененото законодателство в щата Ню Йорк, което вече позволява на всички еднополови двойки да сключват брак, за мен това беше повече от очаквано.

© Paul Specht /Asia Kepka
© Paul Specht /Asia Kepka

Месец по-късно държах в ръцете си дизайнерски оформена картичка, която съобщаваше за тяхното решение да встъпят в семеен съюз. Тя призоваваше да се въоръжа с търпение до получаването на официалната покана, от която щях да разбера всички подробности около събитието. За мен това бе много повече от покана, това бе първата бяла лястовица, която виждах през живота си. Вече можех да почувствам съвсем осезаемо, че светът се променя. Само преди няколко месеца, при последната ни среща по Коледа, с Георги дълго дискутирахме темата за равнопоставеността и коментирахме напредъка по посока легализиране на гей браковете в Ню Йорк, Франция и Великобритания. Ню Йорк вече беше в списъка с местата, където еднополовите бракове са законни, а Франция и Великобритания уверено вървяха натам. (Франция е на крачка от легализирането на еднополовите бракове. По подобен начин стоят нещата и във Великобритания, след като през февруари тази година парламентът прие с голямо мнозинство еднополовите бракове, с 400 гласа “за” срещу 175 “против”. Сега предстои законопроектът да бъде представен в Камарата на лордовете.)

Георги слушаше с интерес и недоумение разказа ми за ситуацията в България. Обяснявах му за борбата, която водя като част от организационния комитет на София прайд. Докато аз споделях как пет години София прайд се е борил за изменение и допълнение на Наказателния кодекс, което да инкриминира престъпленията от омраза, извършвани на база сексуална ориентация или полова идентичност, или как до този момент нито една държавна институция не е подкрепила най-голямото събитие в защита на човешките права у нас, в неговата глава вече са звучали сватбени камбани. Сякаш бяхме приятели, които живеят не в различни държави, а на различни планети.

Междупланетарно сякаш беше и пътуването ми до Ню Йорк. След три прекачвания се озовах на международното летище JFK. Двадесет и четири часовият преход кореспондираше с отдалечеността на българската реалност от тази по земите на демократичните свободи. Тръпнех с надеждата да зърна куфара си на лентата за багаж не защото имах нещо ценно в него, а заради маските и смокинга, които носех. Те бяха задължителни за сватбената церемония, чийто сюжет бе инспириран от емблематичния за нюйоркското общество Black and White Ball, организиран от американския писател Труман Капоти в чест на на издателката на The Washington Post Катрин Греъм на 28 ноември 1968 г. Събитие, на което всички гости са носили официални черно-бели вечерни облекла и маски.

© Paul Specht /Asia Kepka
© Paul Specht /Asia Kepka

Независимо от това колко време си живял в Ню Йорк, няма как да останеш равнодушен към монументалната гледка, която се разкрива пред очите ти при влизането в сърцето на града. Вечерта след пристигането ми беше много емоционална. На 12 000 километра от България, в апартамента на моя приятел Живко, при когото бях отседнал, трима българи дискутирахме глобалната политическа ситуация и това как и кога ще можем да бъдем свидетели на една такава история и у нас, история, в която любовта между двама души става повод най-близките им хора да се съберат и да съпреживеят тяхното щастие независимо от това, че те не са хетеросексуална двойка.

От първите минути на следващия ден се чувствах част от гениално режисиран филм. Темпото на града ме завладя. В химическото чистене, където оставихме смокингите за фино гладене, с Живко получихме отговор на основния въпрос от изминалата нощ, а той гласеше – “Има тактика”. С тази реплика на чист български език, научена някъде по време на дългия им житейски път, ни посрещна стара израелска двойка, собственици на пералното помещение. Така е. Рано или късно всичко става, за всичко има начин. С тази мисъл се отправих към семейния апартамент на Георги и Брадфорд, където въпреки натоварената си програма, ден преди сватбата щяхме да се видим за час. Срещата ни премина на фона на финалното мерене на костюмите, с които бяха избрали да бъдат по време на церемонията. Уютът, цветовете и хармонията в апартамента бяха в съзвучие с тяхното състояние, всичко сочеше, че стъпката, която предстои да направят, е логично продължение на техните взаимоотношения.

Докато разговаряхме за току-що създалата се ситуация със Северна Корея, погледът ми се спря върху стар брой на Time, поставен най-отгоре върху колодата със списания, на който пишеше Gay marriage already won. Това заглавие и величествената гледка, разпростираща се от 16-та улица чак до силуета на новопостроения небостъргач на мястото на несъществуващите вече Близнаци, ме накара да се усетя като част от нещо голямо, нещо, което тепърва ще промени света.

© Paul Specht /Asia Kepka
© Paul Specht /Asia Kepka

По американска традиция вечерта преди сватбата се организира rehearsal dinner, или репетиция. На нея присъстват най-близките приятели и роднини на младоженците. Тази вечеря ще остане в съзнанието ми като доказателство за това, че пред любовта всички са равни. През по-голямата част от времето вниманието ми остана приковано върху българските гости, тъй като, ако за американците откритият израз на любовта им е нещо съвсем естествено, за нас, българите, това все още е нещо чуждо. Това, което успях да видя по лицата на майката на Георги, сестра му и другите му роднини и приятели, бе щастие и радост от това, че тяхното момче е щастливо.

Денят на сватбата (събота) започна с трескава подготовка за мен и Живко – спорт, финални покупки на класически мъжки черни чорапи, проверка на папионките, смокингите, маските, бръснар, фризьор и мини домашно пре-парти с всички екстри за добро настроение. Вълнението ни съпътстваше през цялото време, все пак това бе събитие, на каквото никой от нас досега не бе присъствал. Когато закрачихме по 62-ра, за да си хванем такси, осъзнах, че за пръв път съм облечен в смокинг, че за пръв път съм част от двойка кавалери и че за пръв път това предизвиква само радост и одобрителни погледи, срещащи елегантните ни силуети.

Сватбата щеше да се състои в едно от най-емблематичните места за Ню Йорк, ресторант, основан от членове на руската царска балетна трупа през 1927 г. – Russian Tea Room. Въпреки че знаех за броя на поканените гости – над 250 души, изненадата ми бе огромна, когато по пътя натам няколко пъти видяхме облечени хора със смокинги и маски, които се опитват да хванат такси – уникална гледка на фона на забързания модерен Ню Йорк. Този момент придаде още по-голяма тържественост на събитието и бе едва началото на поредицата уникални преживявания, които ни предстояха.

© Paul Specht /Asia Kepka
© Paul Specht /Asia Kepka

С двадесет минутно закъснение влязохме в една от трите зали, в която вече вървеше церемонията. Бяхме посрещнати от многобройни образи на различни същества, герои, абстракции и идеи за маски, събрани под купола на десетметровия таван, обсипан със златни орнаменти, стенописи и фрески, от който се спускаха огромни кристални полилеи, напомнящи за “Большой театр”. Тясна червена пътека преминаваше покрай многобройните редове с гости и водеше до дъното на залата, където стояха Брадфорд, Георги и известната американска актриса Сандра Бернхард (дебютира в киното през 1983 г. във филма на Мартин Скорсезе “Кралят на комедията”, а по-късно се снима във филма “В легло с Мадона” и е уличена в любовна афера с нея), която водеше сватбената церемония. Въпреки закъснението хванахме най-любимата ми част от американската сватбена традиция – речите на младоженците. В двете речи особено внимание ми направи присъствието на думата приятел. Георги също започна с това: “Обещавам да спазвам обещанието, което ти дадох, когато се запознахме – да бъда твой най-добър приятел до края на живота. Да те предизвиквам, да споря с теб, но никога да не ти се сърдя за повече от пет минути.”

След официалната част всичко премина като миг. Един деветчасов миг, изпълнен с различни аромати, вкусове, цветове, преживявания, запознанства, емоции, танци, мисли, смях, сълзи и речи. Някои от най-ярките моменти за мен бяха музикалното изпълнение на Марсела Детройт и нейната емблематична песен Stay, като вокалистка на популярната група Shakespeare’s Sister и кавър версията на песента The Power of Love на Frankie Goes To Hollywood, изпълнена от Брадфорд за Георги. Няма как да не отбележа присъствието на вокалиста на култовата група Erasure Aнди Бел, който изпя четири от емблематичните за групата хитове, както и изпълнението на Били Рей Мартин и нейния неостаряващ хит Your Loving Arms.

Когато пиршеството за сетивата приключи и залите опустяха, всеки пое по пътя към дома си. На другия ден, неделя, Ню Йорк ни подари прекрасна, слънчева, мартенска сутрин. Реших да походя пеш. Отразяващите се слънчеви лъчи от стъклените фасади на безкрайните небостъргачи хвърляха огромни слънчеви зайчета по вече оживените улици и авенюта. Приятна празнина нахлу в съзнанието ми, като след новогодишна нощ, резултат от носталгията към вече отминал неповторим момент. В главата ми все още звучеше парчето The Power of Love, което бе съвършен, позитивен, типично американски финал.

Източник: КАПИТАЛ

comments: